За утопията, антиутопията и Светльо Кантарджиев

Преди време смятах, че както е в такова положение страната ни не може да стане по-зле, но вече съм сигурен, че може. Ходя си по улиците, гледам сивите ни и грохнали сгради и си представям една картинка, в която всичко е по-красиво, по-чисто и някак по-уютно.

Да, не мога да не призная, че сме малко по-напред с материала отпреди 5 години, но тази постъпателна метаморфоза е толкова незабележима, колкото и човешката еволюция. Понякога си мисля, че трябва да минат векове, преди да се наредим до по-приличните, да ги наречем, държави. И проблемът ни не е толкова във видимата ни част – в градовете, в пустеещите земи, в порутените и изоставени заводи, а в психиката на хората. Дори не искам да използвам думата манталитет, а точно психика и възпитание. Защото същите човешки черти като алчност, безхаберие, егоизъм носят всички хора на земята, но само в страни като нашата хората ярко ги проявяват.

Проблемът ни е в политиката. Проблемът ни е в хорското неразбиране, че за да са налице промени, които тепърва се засяват, ще покълнат и дадат плодове след години. Ето така например, ако едва сега се направи нещо за дребния бизнес и се насърчи връщането на хората по селата, ще жънем първите ефективни производствени приходи може би следващото десетилетие. Ако сега се постави ново разрешение на въпроса за родното текучество на умове, ще имаме запазени качествени кадри също малко по-късно във времето. Но все пак това е стъпка напред.

За жалост обаче взимането на недалновидни решения, макар и с добра цел е нашият политически препъни камък по пътя към успеха. Ето ви случая с новият избирателен кодекс или пък проекта за изменения на НК, в частност частта за културното наследство.  Особено второто е от значима важност за съхраняване на националната ни памет… но пък решението се превръща в пародия, която предполага ограничаването на личната свобода и основния принцип за личната собственост.  С подобен проектозакон се връщаме отново в годините под робство. Само че сега е по-страшното робство – на човешката глупост, която ще ни погуби. Срещу въпросния проект и промените в Наказателния кодекс застанаха много видни културни дейци, които прозират абсурдността на регистрацията на лични „културни ценности?. cennНяма да забравя най вече едно изречение от изказване на Светльо Кантарджиев, учредител на Фондация за опазване на културното наследство „Мизия?: Промените в НК за културните ценности правят обикновените хора престъпници?. Всеки втори-трети човек има в дома си вещи останали му по наследство. Абсурдността на закона, както  твърди Кантарджиев идва от момента на задължително регистриране на вещи, които биха имали културна стойност, на възраст по-голяма от 50 години. Това означава, че почти всеки човек е застрашен от затвор. Тъкмо това безумие стана повод за написване на статията ми. Но погледнато в контекста на цялата ни политическа обстановка е само капчицата, която започва да прелива язовирната стена на родната ни глупост.

Ще си позволя пак да цитирам г-н Кантарджиев, тъй като той последен изказа медийно мнението си по въпроса и неговата позиция много ми допадна. Според него, а и според мен, за да се върви напред, за да се измъкнем от тази потискаща антиутопия  „са необходими по-далновидни, по-малко утежняващи процедури?

Екипната работа създава триизмерна картина на проблема

Днес ще представя екипната работа по един малко по-абстрактен начин. Тя е необходима не само за постигането на общите цели, но и за индивидуалното развитие на служителя. Благодарение на така наречената „Team Work“ у него се формира по-добра преценка, съобразителност и креативно мислене. В самия екип пък състезателният ефект се свежда до нула. Подходът е печеливш, тъй като се отнема напрежението между участниците в „отбора“. Всички заедно са едно Цяло, което мотивирано ще извоюва общо благо, защото знае, че то е благо за цялата Фирма.

Индивидуализмът от своя страна се наказва в екипната работа, не от гледна точка на неуместност, а погледнат под  ъгъла на недостатъчно ползотворната творческа мисъл.

Когато даден проблем се разглежда от повече мислещи глави, всяка от тях допринася с визията си по него. Така един забелязва нещо, убягнало другиму. Проблемът вече има триизмерна картина – проучен от всички страни, а  решението – неутрализиране на негативите постъпателно и поединично.  На лице са уверени действия и повишен капацитет на полезно действие.

За да онагледя екипната работа на фона на индивидуализма,  ще използвам едно весело клипче от популярна анимация на Pixar. Зърнах го днес и реших, че няма по-подходящ урок. Виждам в него и пример за това как детските филмчета вграждат у децата добри практики за бъдещото им развитие.

За примера

Тези дни пак хванаха поредната публична личност пияна зад волана. И пак започнаха едни дебати не плащат ли известните хора по-висока цена за грешките си. Били сме завистливи българите, мразели сме популярните си съграждани. Хайде холан. Пак ние виновни! И не може да разбере тоя български елит в какво всъщност е проблемът. Не е важно, че си пил малко и си се блъснал в кашпа или пък са те хвали полицаите, преди да направиш някоя поразия. Големият проблем е, че много от тези хора не осъзнават каква отговорност носят като популярни личности и че вероятно има много тинейджъри, за които те са модел на подражание или поне величина, с която се сравняват. Плащали по-висока цена. Да, ще плащат по-висока цена. Защото отговорностите им към обществото трябва да са по-големи. В тая връзка се сещам за едно предаване на Миглена Ангелова преди години, в което участваше покойната вече актриса Пепа Николова. Та тя обясняваше за бащата на дъщеря си Йосиф Сърчаджиев, че години наред той не е потърсил Александра, въобще не е интересувал от нея. И Миглена Ангелова я прекъсна и й каза:

– Ама моля ви се,  госпожо Николова, все пак говорим за един голям български актьор.

И няма да забравя никога какво и отговори Пепа Николова:
– Големият актьор трябва да е преди всичко и голям човек.

Изводите оставям на вас.