За утопията, антиутопията и Светльо Кантарджиев

Преди време смятах, че както е в такова положение страната ни не може да стане по-зле, но вече съм сигурен, че може. Ходя си по улиците, гледам сивите ни и грохнали сгради и си представям една картинка, в която всичко е по-красиво, по-чисто и някак по-уютно.

Да, не мога да не призная, че сме малко по-напред с материала отпреди 5 години, но тази постъпателна метаморфоза е толкова незабележима, колкото и човешката еволюция. Понякога си мисля, че трябва да минат векове, преди да се наредим до по-приличните, да ги наречем, държави. И проблемът ни не е толкова във видимата ни част – в градовете, в пустеещите земи, в порутените и изоставени заводи, а в психиката на хората. Дори не искам да използвам думата манталитет, а точно психика и възпитание. Защото същите човешки черти като алчност, безхаберие, егоизъм носят всички хора на земята, но само в страни като нашата хората ярко ги проявяват.

Проблемът ни е в политиката. Проблемът ни е в хорското неразбиране, че за да са налице промени, които тепърва се засяват, ще покълнат и дадат плодове след години. Ето така например, ако едва сега се направи нещо за дребния бизнес и се насърчи връщането на хората по селата, ще жънем първите ефективни производствени приходи може би следващото десетилетие. Ако сега се постави ново разрешение на въпроса за родното текучество на умове, ще имаме запазени качествени кадри също малко по-късно във времето. Но все пак това е стъпка напред.

За жалост обаче взимането на недалновидни решения, макар и с добра цел е нашият политически препъни камък по пътя към успеха. Ето ви случая с новият избирателен кодекс или пък проекта за изменения на НК, в частност частта за културното наследство.  Особено второто е от значима важност за съхраняване на националната ни памет… но пък решението се превръща в пародия, която предполага ограничаването на личната свобода и основния принцип за личната собственост.  С подобен проектозакон се връщаме отново в годините под робство. Само че сега е по-страшното робство – на човешката глупост, която ще ни погуби. Срещу въпросния проект и промените в Наказателния кодекс застанаха много видни културни дейци, които прозират абсурдността на регистрацията на лични „културни ценности?. cennНяма да забравя най вече едно изречение от изказване на Светльо Кантарджиев, учредител на Фондация за опазване на културното наследство „Мизия?: Промените в НК за културните ценности правят обикновените хора престъпници?. Всеки втори-трети човек има в дома си вещи останали му по наследство. Абсурдността на закона, както  твърди Кантарджиев идва от момента на задължително регистриране на вещи, които биха имали културна стойност, на възраст по-голяма от 50 години. Това означава, че почти всеки човек е застрашен от затвор. Тъкмо това безумие стана повод за написване на статията ми. Но погледнато в контекста на цялата ни политическа обстановка е само капчицата, която започва да прелива язовирната стена на родната ни глупост.

Ще си позволя пак да цитирам г-н Кантарджиев, тъй като той последен изказа медийно мнението си по въпроса и неговата позиция много ми допадна. Според него, а и според мен, за да се върви напред, за да се измъкнем от тази потискаща антиутопия  „са необходими по-далновидни, по-малко утежняващи процедури?

Екипната работа създава триизмерна картина на проблема

Днес ще представя екипната работа по един малко по-абстрактен начин. Тя е необходима не само за постигането на общите цели, но и за индивидуалното развитие на служителя. Благодарение на така наречената „Team Work“ у него се формира по-добра преценка, съобразителност и креативно мислене. В самия екип пък състезателният ефект се свежда до нула. Подходът е печеливш, тъй като се отнема напрежението между участниците в „отбора“. Всички заедно са едно Цяло, което мотивирано ще извоюва общо благо, защото знае, че то е благо за цялата Фирма.

Индивидуализмът от своя страна се наказва в екипната работа, не от гледна точка на неуместност, а погледнат под  ъгъла на недостатъчно ползотворната творческа мисъл.

Когато даден проблем се разглежда от повече мислещи глави, всяка от тях допринася с визията си по него. Така един забелязва нещо, убягнало другиму. Проблемът вече има триизмерна картина – проучен от всички страни, а  решението – неутрализиране на негативите постъпателно и поединично.  На лице са уверени действия и повишен капацитет на полезно действие.

За да онагледя екипната работа на фона на индивидуализма,  ще използвам едно весело клипче от популярна анимация на Pixar. Зърнах го днес и реших, че няма по-подходящ урок. Виждам в него и пример за това как детските филмчета вграждат у децата добри практики за бъдещото им развитие.

За примера

Тези дни пак хванаха поредната публична личност пияна зад волана. И пак започнаха едни дебати не плащат ли известните хора по-висока цена за грешките си. Били сме завистливи българите, мразели сме популярните си съграждани. Хайде холан. Пак ние виновни! И не може да разбере тоя български елит в какво всъщност е проблемът. Не е важно, че си пил малко и си се блъснал в кашпа или пък са те хвали полицаите, преди да направиш някоя поразия. Големият проблем е, че много от тези хора не осъзнават каква отговорност носят като популярни личности и че вероятно има много тинейджъри, за които те са модел на подражание или поне величина, с която се сравняват. Плащали по-висока цена. Да, ще плащат по-висока цена. Защото отговорностите им към обществото трябва да са по-големи. В тая връзка се сещам за едно предаване на Миглена Ангелова преди години, в което участваше покойната вече актриса Пепа Николова. Та тя обясняваше за бащата на дъщеря си Йосиф Сърчаджиев, че години наред той не е потърсил Александра, въобще не е интересувал от нея. И Миглена Ангелова я прекъсна и й каза:

– Ама моля ви се,  госпожо Николова, все пак говорим за един голям български актьор.

И няма да забравя никога какво и отговори Пепа Николова:
– Големият актьор трябва да е преди всичко и голям човек.

Изводите оставям на вас.

Когато делникът става празник…

За служителите на една фирма всеки повод за празник е добре дошъл. Измъква от сивотата на забързания делничен ден и създава положителни емоции.

Ние във Фирмата винаги гледаме да устроим нещичко, особено когато колега има специален повод – я рожден ден, я имен, дете, сватба или друго. Правим общ подарък като се стремим да уцелим онова, което ще му хареса. Схемата е следната: наговаряме се предварително и изненадваме празнуващия в засада. Понякога пеем, друг път пускаме неочаквана интерпретация на поздравителна песничка,  а трети се крием. Последния път имахме рожденик. Цял ден се правехме, че нищо особено не се случва, докато той наистина помисли, че сме го забравили. Изненадата беше цветя, ваучер за спа и много гости – поканихме всичките му приятели накуп в офиса. Те пък донесоха шампанско, та в края на деня се получи доста добре, че даже изпозакъсняхме за работа на следващия ден.

ixparty108_1201622cТържествата изкарват колектива от релсите на еднаквостта. Чрез тях се пренася емоция в офиса и Фирмата става част от живота на служителите си, защото чрез нея и във нея те споделят значими мигове. Самото организиране също е важен момент, тъй като колектива съзнателно мисли как да изненада колегата си. Така се създават отношения, основани на опознаване и уважение. А бонусът е онзи трепет преди очакваното нещо да се случи.

Най-хубавото е, че винаги след това се ражда някой лаф, който освежава обстановката през идната седмица 🙂

Подарък за Коледа – дългоух офис талисман

С наближаването на коледните празници акумулираме всевъзможни идеи за подаръци и изненади. Едни от тях звучат много интригуващо и ни изкушават да ги осъществим, но след като го направим осъзнаваме, че не се е получило толкова добре, колкото сме очаквали.

Тази Коледа, за да е по забавно, колегите в офиса решиха да изненадат Ръководството предварително. Как се случи не разбрах, но се сдобихме с талисман за 2014-та година – истински, жив и дишащ. Малък декоративен заек, който се събира в шепа, е приумица на креативния отдел и определено, признавам, хрумката е доста симпатична. Това ще си една душа повече в екипа, чиято единствена функция е да сплотява с нивата на сладост, която излъчва. Колегите ще се научат да работят по-добре в екип като поделят дейностите по отглеждането на животинката. Ще имат още една тема за разговор, която не е свързана с офиса. office-rabbit

От друга страна обаче могат и да възникнат конфликти, тъй като всяко едно животно си има своя специфична миризма, изисква повече внимание, специална храна и пр. Няма как да не забележа, че отглеждането на офис талисман, може да наруши хигиената на работното място и да предизвика сериозни проблеми с алергични клиенти или друго.

За щастие обаче, на последните два проблема се намира някакво разрешение. Ще трябва просто да изберем такова място на нашия любимец, от което да не разсейва колегите, да не ароматизира целия офис и да е далеч от урочасващи алергизирани клиенти. С надежда се моля да преодолеем това малко предизвикателство, за да не нарушим нормалното и здравословно изпълнение на дневните задължения и да посрещнем по-сплотени и работоспособни Новата година.

Музика на работното място?

Portrait of business colleagues holding each other and smiling

Да, освен ако не живеете в 19 или 20 век. Шегувам се, разбира се.

Дали да слушаме или не музика на работното място зависи силно от естеството на работа, както и от личностните предпочитания на колегите.  Някои се разсейват лесно, други изобщо не обръщат внимание какво и как звучи около тях, трети пък просто имат специфични музикални желания.

По мои лични наблюдение слушането на една и съща музика от всички в офиса, а не просто пускане на личната ви плейлиста и слагане на слушалките е своеобразен тиймбилдинг, който сплотява екипа. 🙂 Хубавата музика като цяло винаги свързва хората, а когато говорим за „лечебната“ й сила в динамичния и натоварен работен ден, това нейно качество се проявява в пълна сила.

А вие още ли сте със слушалките? 🙂

Гаражна врата за офиса

Днес ще си поговорим за един различен проблем, пред който се изправят редица фирми в България (по-света са още повече), а именно дефицитът на паркоместа. Малко фирми могат да се похвалят, че служителите им не изпитват затруднения с намирането на безопасно, сигурно и позволено място, където да оставят автомобилите си, а вече на пръсти се броят тези, които осигуряват гараж за целта.

Secdoor

Моя позната ми довери наскоро, че е сред щастливците, чиято кола си стои кротко паркирана в служебен гараж, където няма паяци, недоброжелатели с остри ключове, скоби, сняг, морна жега и т.н. Сподели също, че за подобно място си трябва гаражна врата, освен ако не е подсигурена охрана, която да контролира достъпа, защото в началото много „неканени гости“ се правели на ударени, което създава излишни нерви и напрежение.

Тяхната фирма се доверила на прозиводителя Secdoor, защото чули добри отзиви „от пъва ръка“, които сега потвърждават. Спрели се на модел без изолация, тъй като гаражното помещение представлява реално партерен етаж от сградата, където са поместени офисите. \

Шефът й първоначално мислел да постави бариера с карти за достъп, но решил, че вратата в крайна степен ще направи работното място една идея по-сигурно, затруднявайки достъпа на крадци и недоброжелатели през приземния етаж. Така че с 1 куршум – 2 заека, както се казва. 🙂

Недостиг на млади специалисти у нас

Вероятно за никого не е тайна, че младите специалисти в България предпочитат да работят навсякъде другаде, но не и в собствената си родина. Причините са множество, комплексни взаимносвързани, като най-тревожното е, че това се превръща в тенденция вече за няколко поколения, не просто годишна извадка.

Group of four

И как иначе, след като на първо място трудът им навън е в пъти по-високо платен. Да не говорим за социалните, здравни и културни привилегии, от които се възползват сънародниците ни навън. Така например в Белгия работодателят е длъжен да покрива разходите по транспорт и обяд на всеки един работник, а държавата поема на 100% денталните грижи. В Лондон пък млад специалист, току-що завършил, взима средно между 1200-1700 британски лири месечна заплата.

Освен високият стандарт на живот, достъпен за масата хора, младите българи споделят и че са изкушени от липсата на „шуробаджанащина“ навън или т.нар. „връзки“, без които у нас е мисия невъзможна да се издигнеш на престижна позиция. Да, има младежи, които успяват, но те са по-скоро изключение, отколкото правило.

И не на последно място – личното удовлетворение, че си ценен и нужен кадър. Масово нашите сънародници са изкушени от чувството на признание и възможност за развитие.

Списъкът е дълъг, но по-скоро бихме искали да спрем дотук и да си пожелаем едно по-светло утре за младите в България.

 

Подценява ли се фирмената тайна у нас?

Мнозина подписват договор за спазване на фирмена тайна още с назначаването си на новото работно място, но малко от тях наистина съумяват да спазват текста във въпросния договор, под който се подписват, което до голяма степен се дължи на българската народопсихология.

Какво имам предвид?

На Запад например хората като цяло не споделят детайли от личния си и професионален живот, а на българина му трябват 2-3 ракии и си е изпял и майчиното мляко. Съществен фактор, предопределящ склонността ни да сме открити дори когато това не само че не е препоръчително, но е и наказуемо от закона, е психологията на народа ни. У нас всичко се знае от баби, дядовци, съседи, колеги, джипито, мникюристката и пр., а на психолозите все още се гледа пренебрежение, защото българинът е открит, той обича да говори за радостите и неволите си, черпи за всеки хубав и не чак дотам повод, близкото му обкръжение е неговият терапефт.

secret

Какво се случва обаче когато сме толкова искрени и по отношение на работното място? Първо, споделяйки информация от „кухнята“, това говори за непрофесионализъм и нелоялност, за лековато отношение. Ако изпадате в клюкарски подробности, това ще накара близките ви да заподозрат, че подобно отношение проявявате и към тях. Ако коментирате заплатата си свободно, приятелите ви ще се запитат следващия път дали да ви се доверят. Да не говорим, че ако всичко това стигне до управата, последиците могат да бъдат сериозни.

Така че замислете се следващия път, когато подцените точка от договора ви за конфиденциалност, струва ли си в крайна сметка и защо го правите.